Неназовима нощ дойде в сърцата ни.

Не даваме любов. От предвидливост. 

Голи зъзнем, стаени в самотата си- 

свидливо скрили сме и двете ризи. 

Мерим улиците, молим се за щастие-

да дойде то, да ни спаси нанякъде.

Мълчим и своя влак във мрака чакаме.

... В такава нощ, за жалост, няма влакове. 

Сезони идват, бързат, заминават, 

мени се месецът, денят, годината.

Сърцата ни са черна нощ обаче,

а времената вътре са застинали...

*** 

Но за чие добро да губя вяра? 

Всеки живот с надеждата се ражда. 

Така твърдят - избирам да повярвам - 

дори след страшна нощ денят изгрява.