Самовглъбено в собствения необят на синевата,
небето чака пролетта, пригу̀шено от тишината.
Стопява се нощта с мъглата, надеждата възражда утринта,
а слънцето възкръсва светлината,
Не е присъда миналото, богатство е,
в което болката и радостта, както омразата и любовта,
живеят заедно ръка в ръка.
И само то, сърцето знае, на кое къде е краят,
със свой си разум, орисано да продължава
пътя да чертае!
© П Антонова All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
