Надеждата
Прогонихме надеждата - отива си...
Събира си старателно багажа....
и знамената бойни бавно свива си.
Някак унил и жалък е пейзажа.
Дали защото розовите очила е сложила,
или най-модната тузарска дрешка
(усилия да е красива е положила),
да се простим със нея ни е тежко?
Неловко крием някак си вината си
и иска ни се с нас да си остане.
Признаваме си, въпреки ината си,
че можехме навреме да възстанем
против противното и подличко живуркане,
против забраните, законите фалшиви
и ежедневното досадно юркане
по стълбицата на живота. Против диви
желания, порядки. (В тези нрави
летаргията съпротивата е приспивала.)
Така и никой нищо не направи...
А уж Надеждата последна си отивала…
© Нина Чилиянска All rights reserved.
