Надеждата
(като се обединят синьо и червено се получава лилаво)
Надеждата във нашите сърца
едва крепи се, да, едва крепи се,
какъв ще бъде идващия ден,
аз ще живея ли? А докога, кажете
витаят облаци из тъмното небе,
скрибуцат клоните на съхнещи дървета
и всеки иска още миг поне
човек да бъде на тази планета, но
краят на тъмния ден наближава,
идват дни весели с песни и смях,
дни на забрава и помисли нови,
адската мъка остана зад тях,
бляска в небето засмяното слънце,
ъглите потайни то с нежност огря,
дъга от усмивки се плъзна над нашта
елмазно-красива страна.
море от надежди започна да шепне:
щастливи ще бъдем сега, да,
аз вярвам, че този ден скоро ще дойде, още
с първата майска зора.
тихо шумулкат зелените клонки,
лилави лалета цъфтят
и всички желаят сега да са хора
в тази щастлива, красива страна, но
и всеки се пита с не малко тревога:
И все пак, докога ли ще бъде така?
Надеждата във нашите сърца
едва крепи се, да, едва крепи се,
какъв ще бъде идващия ден,
аз ще живея ли? А докога, кажете
витаят облаци из тъмното небе,
скрибуцат клоните на съхнещи дървета
и всеки иска още миг поне
човек да бъде на тази планета, но
краят на тъмния ден наближава,
идват дни весели с песни и смях,
дни на забрава и помисли нови,
адската мъка остана зад тях,
бляска в небето засмяното слънце,
ъглите потайни то с нежност огря,
дъга от усмивки се плъзна над нашта
елмазно-красива страна.
море от надежди започна да шепне:
щастливи ще бъдем сега, да,
аз вярвам, че този ден скоро ще дойде, още
с първата майска зора.
тихо шумулкат зелените клонки,
лилави лалета цъфтят
и всички желаят сега да са хора
в тази щастлива, красива страна, но
и всеки се пита с не малко тревога:
И все пак, докога ли ще бъде така?
© Яница Ботева All rights reserved.
