Надеждата умира първа
Откраднах си веднъж едно сърце -
и взех за себе си.
А усмивката на съответното лице
принадлежеше ми.
Но има дни, в които
двете сърца - нейното и моето,
едно до друго те не стигат
и се губят в невъзможното.
Тогава всички недоизказани неща
и всички недомлъвки помежду ни
превръщат обещанията ни в прах.
Забравяме за любов и за целувки.
Тя едно сърце си пазеше
за човека правилен.
Ако това съм аз, тогава
защо моето сърце не обещава
Любов, прекрасна като някой блян,
стихове, изпълнени със нежни думи?
Вместо да крепя нейната във мойта длан,
аз създавам дъжд, създавам бури.
И те помрачават моите поеми.
Сега не са изпълнени с любов.
А с думи за това, което беше,
което щеше да е.
Но не може.
Откраднах ти сърцето. А сега?
Убих го. Убих от него всяка малка част.
Причина да не те обвинявам за това,
че не вярваш в мен. Нито във нас…
© Ангела Топалова All rights reserved.
