Надежди
Улицата. Претъпкания бус. И паветата...
Отиваш да изкараш хляба...
Снегът е надвиснал по дърветата.
До прозореца изправен със кафето
чакам сънят да ме остави...
Ти внимавай... отивай, не ме мисли!
Да ме мислиш няма нужда...
и тъй и инак денят ще е сив,
ще вихри вятър немилостив,
ти - с проблемите, аз - въздушен...
до залез - после ще се срещнем,
ти с преумора, аз с таблета,
ще се приближаваме насреща
със сетива ранени към пътуваща надежда
сред улици по изровени павета...
Кое е реалност, кое надежда? Знам ли...
Изживяното е рана, надеждите - химера...
Все пак искам да ти ги дам,
в списък подредих ги в нета,
жадувани от тебе, знам -
бриз, море и планински чай
под звезди, танцуващи в небето...
Ето, виж! По чувства ги избрах -
сърцето, после две места във самолета...
забрави тез улици с паветата по тях,
не ми припомняй как и аз вървях...
по дяволите!... всичко е толкоз мимолетно...
© Валентин Василев All rights reserved.
