Да. Така е. Стоим си двама.
Аз и тя... нощта.

Викам и:
- Искаш ли да се полъжем малко? - и цъкнах прашната лампа на бюрото.
Прошепвам и:
- Виждаш ли? Светло е.
А тя троснато отвърна:
- Не... - и токът спря.

Замислих се. Запалка и недогоряла свещ. Запалвам я...
- Е, а сега? - подпитвам аз.
Чух порива на вятъра по тънките стъкла.
А пламъчето то, то леко потрепера,
но опълчи се и кротичко поправи си ревера.

- Не, аз вятър не приемам. - тихичко отвърна то

и продължи да си гори необезпокоявано.

Помълчахме двама със нощта.
Неловко май и стана, а?

Сигурно се чуди какво да предприеме,
но пламъка в сърцето ми... не, не може да отнеме.
Тя също знае, то малко пламъче е, пламъче на нежни чувства,
не на самота.

И нека най-сетне си признае...
Какво е тя нощта... нощта без светлина?!