Прозорецът на моята квартира
към залеза протягаше ръце,
през него гледах как Денят умира
и се подава Нощното лице...
И уморен от дневната гълчава,
стоях и гледах дълги часове...
Присъди съвестта ми как раздава.
Човещината в мене как зове!
Художници рисуваха Небето
най-вече във червени цветове,
рубиненият замък след което
заключваше красиви светове!
И Слънцето изгубваше пътека,
и скрито в непознатите гори,
заспиваше до утрото полека,
събудено от селските петли.
Градът се сгуши някак във тъмата,
а хоризонтът и на мене се стесни...
Отпусне ми се малко и Душата,
романтиката с мене завърви!
И чак тогава в мене се разлива
утеха пълна, истински покой...
Аз след горчилките си свалям грима,
за стореното си аз плащам в брой!
Не искам Залезите да пропусна,
защото са утеха те за мен,
аз цял живот ги чакам добродушно,
тъгувам за Умиращия ден...
12.04.1956г.София
© Христо Славов All rights reserved.
По отношение за главните букви - напълно разбираемо е желанието ти да одухотвориш съществителните и прилагателните, но когато придаваш идеята добре, просто не е необходимо. Това си е въпрос на личен избор, така че ако си разбрал коментара ми като критика, а не като препоръка - е, вече знаеш, че не съм целял това.
Апропо - там, куплета с грима и на мен не ми се върза, но и нямах време да го мисля...