Нахалница
НАХАЛНИЦА
Когато лято още във душата ми бушува
и ветрове издуват корабни платна,
кръвта е сякаш вино прекипяло и лудува,
нелепо в тялото ми се промъква есента...
„Почакай, Есен! Знам, че си красива,
но аз не съм те канил нивга в моя дом!
На прага идваш със усмивчица фалшива,
а после сядаш на дивана мълчешком.
Какво те води в този час? Сега е лято.
В стихията си още е проклетото... Нали?...
Не казвай само, че ми носиш леден вятър!...
Отивай си и за подслон не ме моли.
Обичам вятърa в косите ми да духа,
да си играе с мен, но само ако е южняк.
Отивай си! Не чуваш ли? Нима си глуха?
И не кръстосвай тъй нахално крак връз крак!
Кафето си изпи и поговорихме си малко,
сега си тръгвай вече! Моля те, стани!
Ще трябва да се разделим. Не ми е жалко...”
Не чу и трайно в моя дом се настани.
02 януари, 2013 г.
Русе
© Румен Ченков All rights reserved.
