Така сме ние –
двама слепи -
мечтаем и чертаем
слънчеви пътеки.
Не ни е страх
от бурите дъждовни,
световен крах
и хората безбожни.
Сътворихме тихо
наш уютен храм,
зарекохме се
да сме близо
пред старата Луна...
След времето, години,
да палим заедно огнище.
С деца прекрасни
и игриви
да увенчаем любовта
си още...
Но ти си там -
така далече,
безпомощен и сам,
а времето изтече
като часовник с пясък.
Избеля мечтата наша
и всеки детски крясък
в градинките ме плаши.
Сънувам нощем спомени
и в тъмното треперя.
Събуждам се в сълзи,
оглеждам се да те намеря...
Но теб те няма.
В сърцето ми жестока
рана зейва като яма...
Няма те!
Най-истинската болка!
© Теодора Драгиева All rights reserved.
Дерзай!