Накъде
Люшка се
тежко
керванът
на дните ми
и отминава
напред.
Вървя отподире,
но има ли
дири?
Само пясък
и пясък
отвред.
Изтъня
и се скъса
вълшебната нишка,
дето
ме свързваше
с теб.
Трепка
над мене -
самотно,
излишно -
слънце,
обвито
във креп.
Пустинният вятър -
инквизитор
от класа -
забива
в лицето
песъчинки игли.
Засипва ме
неуморно,
педантично,
безстрастно.
И как ли
не се умори?
А що ли -
да подвия нозе,
да поседна
и пясъкът
да ме загърне
с прашния си
саван?
Отминава
все по-далече
и все по-нататък
животът ми -
тъжен
керван.
Жълтеникаво-ален
и ням,
и коварен
висне отгоре
мъглив небосвод.
Пясъчна буря
вилнее
в душата ми.
Ще намеря ли
някога
брод?
© Мария Костова All rights reserved.
