Всемирът, надиплен с човешки съдби,

се спуска над нас - и носи утеха.

Във края на пътя всички злини

свличат си злостната дреха.

В ехтежа на вчерашни спомени, пак

всичко е някак познато;

и легнал самотен във тучния злак

с поглед към звездното ято

се чувства човекът тъй цял; може би

ще се намери, дори и изгубен.

И всичко е сякаш както преди

сред този пейзаж пълнолунен.

Но някъде в края на лунния лъч

чака ни вест низпослана:

когато получим небесни крила,

разбираме тази измама.