Наоколо
Всемирът, надиплен с човешки съдби,
се спуска над нас - и носи утеха.
Във края на пътя всички злини
свличат си злостната дреха.
В ехтежа на вчерашни спомени, пак
всичко е някак познато;
и легнал самотен във тучния злак
с поглед към звездното ято
се чувства човекът тъй цял; може би
ще се намери, дори и изгубен.
И всичко е сякаш както преди
сред този пейзаж пълнолунен.
Но някъде в края на лунния лъч
чака ни вест низпослана:
когато получим небесни крила,
разбираме тази измама.
© Константин Дренски All rights reserved.
