В една паничка сипах ти храна,

протегна ти ръка и я отблъсна...

Защо? - попитах, кратка тишина,

а после каза, че била е мръсна...

Не пожела да пиеш и водата -

със думите, че няма да те утоли

за жаждата, която е в душата,

поиска мойте кървави сълзи...

Поиска аз да съм сломена,

не щеш благодеяние, а само мъст,

това е болката ти спотаена,

че в раната ти сложих пръст.

Но аз направих го с едничка мисъл,

не исках повече да те боли

плътта, където бе разкъсал,

след мене повече не прокърви.

Ти сам си причиняваш рани,

съчувствие си просиш и садиш вина,

веднъж изпусна мойте длани -

недей сега да  искаш чудеса...

Да, аз съм земна, истинска, реална,

от ударите просто ме боли,

не мога да съм тъй идеална,

каквато искаш да съм ти...

Вземи храната и водата,

със тях ти давам дозичка любов,

след мене после затвори вратата,

сама избрах си пътя нов...

Не ме завръщай със лъжливи думи,

направих колкото можах...

недей да искаш "непосилни суми"

каквото трябваше, го изтърпях...