Забулен през нощта във белия чаршаф
ме прегръща силно и плаче смуглият Ашраф.
И спомени горчиви тъй задавено преглъща,
докато аз в обятията му неспокойно се извръщам.
А на тая слаба светлина той е хубав, карамелен, дългокос
с очертан във мрака древен ориенталски нос.
И аз го гледам мъчно и все не мога да заспя
тъй като в себе си за страшния грях вина тая.
Горещите сълзи тежат и падат от очите му красиви
докато сенките ни призрачно танцуват по стените сиви.
И неговата хваща моята за ръка и я повежда
към лунните лъчи на блудната надежда. ...