Нашата стая
Една обикновена малка стая.
Един
голям прозорец от звезди.
Приеха ни - самотни и премръзнали,
объркани от чувства
и въздишки.
Ти ме изпълваше цялата -
мен -
като вода свойта мъничка ваза.
Тогава Времето замря,
че може да се спре доказа,
че можеше да спре.
И раждаха се чувствата във тъмното.
Треперехме,
не бяхме сигурни във тях,
и искахме, когато се разсъмне,
да нямаме съмнения за грях.
Премина като в унес тази нощ.
Не знаехме -
объркани и гладни,
копнеещи за нежност и любов,
дали бе приказка,
или реалност.
Не помня даже как се разделихме,
но чакахме отново да се срещнем.
Сега съм тук сама,
но теб те няма...
Прозорчето е тъмно
без звезди.
Не светвам лампата
и знам, че тъмнината
ще връща твоя образ отпреди.
Пространството и Времето
ще връщат
щастливите ни мигове назад.
И ще разказват, как се е родила
една Любов
във този малък свят.
© Антоанета Иванова All rights reserved.
