Зад хребета на будните ми мисли
наднича моята невинна същност.
Сънят ми, във оттенъци златисти,
препуска по отворена окръжност.
Завивам се с тъгата си вечерна.
Със глас на сова шепне ми душата,
че в тоя свят не думите са черни,
а тъмни са въздишките на вятъра.
И щом нахраним някой с бяла вяра,
той ще остави роза на перваза.
Две шепи доброта ще го накара
детето в себе си докрай да пази.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
