От грижи и от страхове замесено,
небето ей на оня стълб е вързано.
Аз от дете не знам какво е весело,
сега не зная и какво е тъжно.
Пак беше есен. И едно момче.
То като сянка в паметта се мярна.
А друго пътя ми ще пресече.
И аз не знам, не знам кое е вярно.
Вятърът отлита на възбог,
а есенните шумки по земята -
каква ти музика, какъв ти тук възторг! -
като изклани пилета се мятат.
© Райчо Русев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
