Навярно...
Навярно...
Навярно помъдрявам и май е неизбежно,
на куп неща откривам, че спирам се небрежно.
Не се ядосвам много за щяло и нещяло,
спокойно се оглеждам във свойто огледало.
Дали съм безразлична и вече не обичам?
Или пък след илюзии аз просто спрях да тичам?
И някак примирих се - нещата не променям,
което вкаменелост е - такова го приемам...
Пред себе си открито заставам и поглеждам:
в очите ми все пак гори искрица от надежда!
Дали съм помъдряла? Или съм уморена
да бъда уникална, единствена Вселена?
Наистина не зная, такава съм - каквато!
Жена от кал и пръст, не от фалшиво злато.
И сякаш съм смирена, но вътре в мен бушува
остатък от природата ми и не ще да чува
да бъде безвъзвратно зачеркната; и дива
не спира да говори:"Живей! Бъди щастлива!"
© Мария Борисова All rights reserved.
