Не искааааам ...
Слънцето е пекнало, на мен ми се спи,
тъй ми е олекнало, много ме мързи.
Котката с муцунка само ми се вре,
иска да ме цунка - мен не ми се ще.
Ясна е картинката, отварям врата -
тъжна животинката излиза сама.
Но пред Шаро котката яко ме преде,
плитам си намотката - сипвам си кафе.
Стреснат телефонът поглежда към мен,
ръчкам го в бутона - не съм зареден.
Той пък настоява, звънка, вири нос,
ми, ще ме прощава, но съм още бос.
Те ти, май се чука, уф, ами сега,
май нагазих лука - насреща ми Тя.
- Ми, съм си момченце, дай минутка, две -
кликам й с оченце - Искаш ли кафе?
Душ, въже и риза, после и сако,
Тъпо се ухилих - Сега пък какво?
- Кой така излиза? Отдолу си гол!
Аз така изцвилих - точно в си бемол.
- Как така дивана, аз мога и прав.
За врата ме хвана, а уж съм корав,
ползва си ме малко ... като манекен,
дънките ми жалко поглеждат към мен,
панталон, обувки и съм вече в тон -
две бързи целувки - ми, съм милион.
- Хайде във таксито! Знаеш ме, нали? -
гледа дяволито - Ще броя до три
- рече и отсече - и няма шега,
омръзна ми вече да бъда добра.
Дръпни си шкембето, цял си гастроном ...
Вече сме в антрето, в обредния дом.
- Моето мъжленце, да не ти е зле? -
клика ми с оченце - Искаш ли кафе?
© toti All rights reserved.
