Не казвайте... Мерси. Не се покланяйте!
Някои думи са като въглен:
Не горят, обаче чернят
Педро Калдерон
Миг-плюнка
беше достатъчен,
гладните псета да дръпнат
въжето
и
да запърхат крилете ми.
Само миг.
Какво пих?
Сухо мартини?
Колко?
Достатъчно
да попитам
когато
изтрезнея...
Колко струва свободата ми?
Но вече няма да имам небе.
То се грохна и тупна.
Сля се с земята.
Ще пророкувам
(след чаша Мартел),
къде
се изгубиха
белите
стъпки
и защо вълците крият
тишината ви в шепи.
И ще ровя за бяло.
Вещица зла
заспа дълбоко на прага,
откраднала (без да пита)
дебелия шал
на сърцата...
Повярвах си.
Повярвах...
(Само ноктите ми
имат сигурно право),
че съм мъжка котка
с няколко живота.
Но рибите не стават
за храна.
Без море
залъците ми дишат
на сухо...
Пък и ситите са вече много.
Не си премерих пръстите.
Проклетата ръка.
(Четирите пръста сочат мене.)
За кръст... е късно.
Отнесох си дървото.
Празна е Голгота.
А въпросите са много
(криви пътища...)
Какво да правя с плюнката
с отровата
и със скапаната
жалка суета
на продънената сцена?
Нищо.
Ще разглася на всеслушание:
(Изгарянето
си и е жива рана!
А ореолът? Чер кашмир.)
Не казвайте... Мерси.
(Не се покланяйте.)
От него... вече
няма нужда.
© Веска Алексиева All rights reserved.
