Не ме оставяй повече сама
Усещам тишината как ме гледа,
затворена в сърцеподобен глетчер,
напомня ми онази сянка бледа
на хищник, предугаждащ сита вечер.
Дисекция на мъртви думи правя,
отдавна сбити в писък бездиханен.
Кому е нужно, просто съм такава,
лекувам самотата с метод странен -
да призова тъгата и да легна в нея
(сега съм трескава и с болни мисли).
На крачка от смъртта е фиксидеята,
че самосъжалението ме пречиства.
Но въпреки това дълбая с клечки
в замръзналата планина от чувства,
а изпълзяват паяци и буболечки.
Къде е утрото, завесата да спусне?!
Вратата скръцна. Търсиш ме навярно,
обходил всички тишини измислени.
Така си топъл, всеотдаен, лъчезарен!
Разкошна пролет можеш да разлистиш.
Недей разтапя ледниците издълбоко,
каквото в тях е, там да си остане -
измамно щастие, лъжи и похот,
илюзии, домогвания изтерзани...
С това "наследство" няма да те тровя,
за тебе кътам нещо съкровено;
така сме ние, хората, устроени -
да пазим и милеем всичко ценно
за Онзи - Верния, Достоен, Истинен.
Добре дошъл си тази вечер! Остани!
Дълбоко в мен, сред студове и липси
една, познала само теб, любов гори.
© Таня Донова All rights reserved.
