Не ме оставяй тихо да замлъкна
Не ме оставяй тихо да замлъкна.
Душата ми бе слънчева камбана -
със вятър от крилете ти безплътни
звънях от обич луда и пияна.
На щъркели гнездо ми бе капела.
По изгрев ги изпращах във простора -
над къщи и дървета да се реят,
а вечер да ми шепнат сън за пролет...
И нощем, сред цигулки на щурчета,
сънувах, че съм птица и политвам
да пия светлина от твойте шепи,
заключили ме като за молитва...
...................................
Сега е март. И слънцето потъва
с длетото си на зимата в сърцето.
От паяците как ли ще изтръгна
езика си, без маха на крилете?
© Гергана Иванова All rights reserved.
