Не ми отива да съм щастлива
На мен не ми отива да съм щастлива,
на моите очи най им прилича да плачат с диамантени сълзи
и усмивката ми пропита със солта е най-красива,
и сърцето ми свито от студа до пръсване боли.
Върху лице от тъга, с тънка четка,
най-изкусно рисувам самота.
Не ме карай да се смея,
този смях ще те води по най-мрачната алея,
не ме карай да те гледам,
не топлина, само лед мога да ти дам.
Моят поглед и най-святото убива,
в моите ръце и най-червената роза става сива.
И аз обичам да ми подаряват цветя,
но само миг и увяхват в моята ръка.
Аз не съм от жените, които обичат пролетта,
моят дом е есента,
онази дъждовната, покрита с хиляди листа,
и небето е мрачно, и вятърът танцува валса на смъртта.
Такава усещам аз своята съдба,
да нося на другите в живота пак тъга
и като крадец на щастие,
аз от тяхното щастие да крада.
Нося име на светица,
но не свята е моята орис на земята,
благословена или прокълната за мен е само самотата,
в друг живота, на друго място,
може би бих пила от чаша пълна с вино и любов,
но днес за пореден път,
отпивам глътка от чашата с отровени надежди,
безгласен ще остане отчаяният ми зов,
съблечен в най-тъмните одежди.
© Мария Манчева All rights reserved.
Винаги има път нагоре
