Не можах да си тръгна...
Не можах да си тръгна...
с достолепна походка,
красива и лека.
С осанка на гордото,
светско достойнство.
Все при теб се завръщах,
и в съня си те търсех.
Любовта е сбогуване
със прищевките на този свят,
сляпа вяра във думите,
във делата и няма грях.
Със кимвали най-нежни,
те зовях и те чаках,
забравях кинжалните думи,
от които кървях.
Като птица безпътна,
кацах на твоят прозорец.
И останах си все така,
несбогувана с теб...
Не можах да си тръгна
с изправена, горда глава.
Как иначе, щях ли да бъда
себе си, тогава и сега.
Колко много съм те обичала!
Не търся вина, нито грях...
Има по-голяма любов от моята.
Има голяма Любов, тя е горе.
Небесната...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
