Не можах, но трябваше ли?
Не можах да улуча сърбежа ти.
Но изобщо, трябваше ли да го правя?
Щом не виждаш по-далечe от себе си -
то е ясно какъв ще е краят.
Разпиляхме се - птици в пространството,
раздробили взаимната клетка,
откопчали товара на тясното,
коленете ни веч не омекват.
И препускаме в свои посоки,
сякаш първи път свобода опознали,
от довчера живяли в дълбокото,
днес въртим все нагоре педали.
И съзираме нови съзвездия,
на родени мечти и копнежи,
скоростта на взаимно разделяне,
два живота различно бележи.
...........................................
Не можах да улуча чертата ти.
Но изобщо, трябваше ли да го правя?
Ти обичаш - самичка ръката ти,
окръжноста около теб да затваря.
© Деян Димитров All rights reserved.
