НЕ НИ ВЯРВАТ НА НАС ЧОВЕЦИТЕ

Морето от унес се разбуди

с прилепнали от розово клепачи.

На Съня по скулите се стече нежен огън.

Брегът припари лунноматов

от листопада топъл на звездите.

Самотата издрънча – скосена,

а след това утихна в самотното си ложе.

Хоризонтът заблещука като църква на Великден.

Тревите разлюляха рамене, дочули собствен ритъм.

Дърветата източиха снага,

раздвижени от дръзко достолепие.

Плажът заблестя, златист и кадифян

като къдрици на русалка...

Вървяхме мълком – Лунатици.

Дъха си спрели.

Изгубени.

И Беззащитни.

Готови за промяна!

Встрани от пътя Нощта стоеше Будна

и ни наблюдаваше.

Невярваща!

За нея бяхме… Деца на Мрака...