Не съм сама,самотна съм
Отричането
в безсъници се изроди.
Кажи ми, звездоброецо,
кога им идва края?
Скоро може би?!
Не,
все още не са забравени.
Изтъркаха се старите
мечти.
За нови пет пари не давам.
Проскърца вярата.
През стария прозорец се промъкна.
Напомни ми че мога
да вървя,
не само да пълзя,
да пъпля.
На голо удряй,
че тогава най-боли,
а раните са като
пиеси добри -
помнят се вечно,
трудно забравят.
Не, не съм сама,
самотна съм.
Не съм невинна
нито пък виновна.
Но с кръстовете
не успяхме да се разберем.
Горяхме.
Аз повече
и по на често,
те - малко
и за кратко.
Железни са тегобите,
а аз - човечец малък.
Не съм мълчалива -
немея в прозрението
на умните,
а над своето
едновременно
плача и смея се.
Безсилна съм,
когато повярвам
Презряна и пряма,
когато отричам.
А вината тихомълком
промъква се нощем,
по пълнолуние,
и сяда със мен
на по чаша
предателство.
Не съм сама,
самотна съм
и не вярвам.
Не вярвам,
че първите петли
пеят преди шест, на разсъмване,
че щастието все някъде там е.
Че очите прозорци са,
че земята върти се.
Не, просто главозамаяни
сме си ние -
по рождение.
Очите ми черни са
и друго не искам да зная.
Първите петли не пеят
никога, никъде
освен за онези, които ги чакат.
А щастие ако имаше,
отдавна скрила съм го
и забравила -
от страх,
не че съм лакома.
Отричането е солта
преди лимона
на текилата,
на гладно изпита,
преди пълнолуние,
през февруари.
Не съм сама,
самотна съм.
И не вярвам.
© Киара All rights reserved.
