Не те забравям
Забравям те, проклетнико, разбра ли?
В минутата, в която го изричам!
(но думите препъват се на прага
на устните и сякаш го отричат).
Какво си ти... какво си, че не мога,
завинаги, от мен да те изтръгна?
Да спра да съм заложница на болката,
от спомените наши да си тръгна.
Да беше стих, щях просто да задраскам
със черна химикалка всяко редче,
а ти във мен вклини се и порасна,
любов-присъда, трудна и далечна.
Заченах я от топлите ти пръсти,
от погледа ти син, побрал небето,
износих я тъй плаха и невръстна,
родих я и ѝ дадох име Вечност.
Бъди проклет! Да можех да извикам...
Но мислите във гърлото си стискам.
Излъгах те, не те забравям. Никак!
И все така ми липсваш, липсваш, липсваш...
© Жанет Велкова All rights reserved.
