Не ти върнах...
парнар (Пламен Парнарев) & Djein_Ear (Джейни)
Не ти върнах нито един ден,
Любов.
Нито един...
И не помолих
чашата да ме отмине.
От горчивината и да пия
( бе пито вече,
но не беше платено...) Помниш,
моята съдба не ти измолих...
Защото не поисках
да ми върнеш...
Допивах чашата сама.
А питието - сладко.
И бе тръпчива в него
моята сълза.
“Послушай птиците” - те молех...
Със тях те учех на любов.
И благославях нощите
и дните,
в които те желаех с моя зов...
Сега,
от средата на съня си,
се вслушвам
в сънища от птиците,
гнездили някога и в мен.
И в дните, прелетели косо
сред нощните вълшебства
на духа,
обгърнал във копнеж
материя...
Не исках дните,
стиховете.
И въздуха не исках
да ми върнеш.
Аз бях във теб.
И ти живя.
в мечтата си.
И в стряхата си нежност...
..............
Не ти върнах,
Любов,
нито един ден,
нито един стих,
нито една капка надежда. Не ти върнах...
Всичко запазих за себе си.
Навярно си някъде,
там - отвъд Материята -
извън късните ми представи
за теб.
Позволи ми
да те откривам
по малко
в останалите дни
до края...
или в бялото тяло на сънищата от теб.
В топлината на детската усмивка.
Навярно –
в симетрията на вплетените тела.
Или в тъгата на познанието
след тях...
Може би - в самите нас.. позволи ми
да те откривам.
Не ти върнах нито един ден,
Любов.
Нито един...
И не помолих
чашата да ме отмине.
От горчивината и да пия
( бе пито вече,
но не беше платено...) Помниш,
моята съдба не ти измолих...
Защото не поисках
да ми върнеш...
Допивах чашата сама.
А питието - сладко.
И бе тръпчива в него
моята сълза.
“Послушай птиците” - те молех...
Със тях те учех на любов.
И благославях нощите
и дните,
в които те желаех с моя зов...
Сега,
от средата на съня си,
се вслушвам
в сънища от птиците,
гнездили някога и в мен.
И в дните, прелетели косо
сред нощните вълшебства
на духа,
обгърнал във копнеж
материя...
Не исках дните,
стиховете.
И въздуха не исках
да ми върнеш.
Аз бях във теб.
И ти живя.
в мечтата си.
И в стряхата си нежност...
..............
Не ти върнах,
Любов,
нито един ден,
нито един стих,
нито една капка надежда. Не ти върнах...
Всичко запазих за себе си.
Навярно си някъде,
там - отвъд Материята -
извън късните ми представи
за теб.
Позволи ми
да те откривам
по малко
в останалите дни
до края...
или в бялото тяло на сънищата от теб.
В топлината на детската усмивка.
Навярно –
в симетрията на вплетените тела.
Или в тъгата на познанието
след тях...
Може би - в самите нас.. позволи ми
да те откривам.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
