Не тя, измислените плачат...
Една бивша актриса
може да се изгуби
в гардероба си,
да поздрави призраците
на суфльори
и да си сложи картонената
корона.
В часа на субективния безпорядък,
във всичките й роли плуват
парфюмирани лилии.
Тя притваря очи и от тях потича
кехлибар.
Стисва пръсти в юмруци,
по тях се строяват
бели и жълти пръстени
от различни епохи
и с различно благородство.
Котката задължително е черна
и част от декора.
Изискано прашно е.
Само времето доказва
кои крясъци са годни
за пред хората.
В огледалото всичко е песен.
Луната е неуморен прожектор,
особено за допълващите роли,
когато лудостта се приютява
в петата половина
на пиесата
и е тихо.
Много тихо...
Защото няма бивши актриси.
