Не вярвам в мълчаливата любов
"Аз вярвам в мълчаливата любов..."
Давид Овадия
едно женско мнение по въпроса:)
Не вярвам в мълчаливата любов,
пресипнала от горестно мълчание,
не е тя „огън”, нито „вечен зов”,
а само вечно нямо изтезание.
Тя пържи се във тихия си ад
на всички непрошепнати желания,
сънува допир, а върви назад
и дави се в измислени предания,
че страдаш ли – познал си любовта,
боде ли те отвътре – значи жив си,
че думите, възпяващи плътта,
даряват радост на душите низши,
че можеш да обичаш и с очи,
без устни медоносни да познаеш,
че те разбира, докато мълчиш,
сърцето, по което тихо гаснеш.
Мълчанието може да е част
от тайните любовни ритуали,
ала дали засища се глада
с троха самотна от погача цяла?
И кой поет би млъкнал поразен
от чувството, помитащо талазно
пространства, времена и светове,
за да ги сгъне до размер на пазва,
до тупкане на оня стар юмрук,
гърдите ни продънил без пощада
в очакване на сладостния звук
от думи две – те рая са и ада.
Така че не мъчете любовта,
не късайте от гласните ù струни,
ако за нея трябва да мълча,
то листите ми все ще са бездумни.
Не, нямата любов не е за мен.
Словата са ни боже дарование
да я възпяваме, да я кълнем,
но не и да я давим във мълчание.
малко ретро се получи :)
© Росица All rights reserved.
