Не знам дали ще мога да си отговарям
Може ли да има тъмно повече,
отколкото е тъмно на душата ми
от болките,
които всеки ден простирам
върху живота си
и ги защипвам
с хищниците мигове?
Какво ще ме нахрани,
ако е пълно канчето със сълзите,
изтекли от лъжите
и погледът с лъжица си отгребва
от глътките на парещо-горчиви истини,
за да преглътне залъка,
изпросен от деня?
Студено е от алчни погледи
и нощници на пеперуди,
хербаризирали лъчите
на прожектора,
обърнал се да освети небето,
за търсенето на звезди,
които да проклинат завещаното
обричане на нищета
да пиша за поети и цветя.
Приспива ме очакването да вали,
а облаците се завързват
и обикалят по-високите комини
да търсят ореоли.
Тревата е притихналата публика
на жив оркестър от щурци
и дълго после ще сълзи
след представлението,
където се изплаква залезът,
изпращал кратко
изгърбеното, натежало слънце,
удавило днес повече мечти
и свършило с угасването си надеждите.
Осиротелите илюзии на вечерта
се крият в редовете на поезията.
А аз да ви попитам:
къде по страниците
скриха важното?
© Калина Костова All rights reserved.
Комплименти!
