Небе
Отправим ли неволно взор нагоре –
пред нас се ширва синьото небе.
Изчезва всяка капчица умора,
неистово сякаш то ни зове.
Денем облято е с лъчите златни
и топли нежно земната ни шир.
А нощем ни дарява с гледки знатни –
звезди със блясък насред лунен пир.
Небето – приютило ветровете
и полетът на птичите ята.
От свойта висота – на боговете
със облаците праща ни дъжда.
Вода е нужна вечно на земята,
та всяко стръкче цвят да израсте.
Светкавици и гръмове ни плашат,
а в утринта е розово "море".
Пред залез е оранжево – червено –
запален огън там на хоризонта.
Загадъчно, навъсено, засмено,
с дъга ни украсява цветна, горда.
Небето ни напомня, че сме малки –
частица от космичен океан.
Изпълва ни със чувства чисти, ярки –
вълнуващ, необятен, волен храм!
© Данаил Таков All rights reserved.
