Обгърна ме тихата вечер
със своя нежен покров.
Навън заръмя и до мен
китарата вярна застана.
И тъй, във лиричния звън
всяка капка аз вплетох,
и пеех: "Къде си, любов?"
Из светли блянове унесен
тихите стъпки едва не дочух.
Лека и ефирна беше ти -
нимфа със крила от песен.
Подарих ти своя слух
и тогава покорен съзнах -
дъждът при мене те донесе.
И ето, в сумрака навън,
небето прогарят звезди.
Стихва дъждовният шепот.
Не ще си отидеш, нали?
© Александър All rights reserved.
Поздравления. Ако бях на нейно място... Никакво мърдане ! 
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
