Небето не боли
Размисли ли? Под скъсаните думи,
разхвърляни пискливо в тишината,
съм аз самата. В тихото. В ума ти.
В разровените спомени от някога.
По устните ми спукани проклятия
изтичат като пара със дъха ми.
Студено е. Понякога през лятото
замръзваме - сами и нежелани.
Размисли ли? Където те забравих,
поникнаха пътеки с мъх. И кладенци.
Нощувам като птиците - на рамото.
Понякога се будя с късо падане.
Небето не боли. Седя смирено
във слънчевия сплит на тишината.
Тревите ме порязват до зелено
по голите ръце и ходилата.
Размисли ли? Ръцете оглупяват
от стискане на нещо невъзможно.
Под тежкия копнеж да притежава,
човек заспива толкова нищожен.
А някъде звездите просто падат,
узрели като есенни смокини...
Отхапвам от Луната за награда,
че просто още дишам и ме има.
Размисли ли? Заключените думи
отвътре се превръщат нощем в тайни.
Защо да спра? По пътя към дома ми
навярно съм сама. Поне до края.
Небето не боли. А в мен е синьо.
И раните са толкова далече -
обръщам се назад и нямам минало.
И зная, че съм просто късче вечност...
© Инна All rights reserved.
