Недей назад да се обръщаш вече
Защо ли маска сложила си на душата,
защо в пашкул старателно я ти обви?
Защото се страхуваш да обичаш
и плашиш се, друг ще я рани?
Изгряха две слънца през зимата студена,
две нежни струни свиреха в ноща.
Не те плашеше студа тогава,
а музиката връщаше ти пролетта.
Научи се със мисълта за тях да ставаш,
изпълваха изцяло твоят ден, дори ноща.
Заради тях готова беше да прощаваш
и пак да бъдеш с гордо вдигната глава.
Но там закътано дълбоко във сърцето,
остава кътче пълно с болка и тъга,
и тишина пълзи, промъква се полеко,
ти знаеш самотата пак ти е врага.
Но питаш кой ли враг ще бъде по-коварен,
дали самотния, пренесъл се в нощта,
или пък този, който със присъствие,
ще носи още по-голяма самота?
Но ти недей да губиш вяра във живота,
той капризен е, ту нежен, ту суров,
но за всяка болка, изживяна от сърцето,
той праща нежна, искрена любов.
Недей назад да се обръщаш вече,
ти вярвай, че ще дойде този ден,
във който любовта ще гали ти сърцето,
две искрени очи ще осветяват твоя ден.
На Марго 2001г.
© Живка Иванова All rights reserved.
