Недорисувано
Във съня си рисувам очите ти, мамо.
Помниш ли, купи ми цветни боички.
Във палитрата цветна взира се дядо.
Баба ме гледа. А пък аз съм самичка.
Все не стига синьото да ги довърша.
Тежък е погледът, щом наяве го няма.
Или дарбата да рисувам се скърши
като ви взеха. Тогава пораснах голяма.
Все не привършвам картината, мамо.
Във очите ти обич как сега да извая?
Не спрях да я нося като чанта през рамо.
Ръката трепери, щом посегна до края.
И започват във мене да се блъскат
други очи, склопени навеки от мрака.
От палитрата сивото чувам да съска.
Жълто, червено... за миг отлетяха.
Като пръст над покойник стича се черно,
окапва ми четката косъм по косъм.
Побеляло платното, от скитник по-бедно.
Има техника, дето чертае се с восък.
Не дорисувах пак очите ти, мамо,
за обичта цветове все не достигат.
Да довърша картината още е рано.
До вас само в съня ръката ми стига.
© Ани Монева All rights reserved.
