Няма по-силна отрова от неизказаната любов!

Прогаряща всяка част от теб, неусетно завладяваща мислите ти!

Обърква съзнанието ти и те погубва с всеки изминал миг - ден след ден,

докато не загубиш и последната частица от същността си,

докато не разрушиш сградата обитавана от морала,

чувствата и емоциите живеещи в съседство с последните остатъци от сърцето ти,

изпочупено като стара непотребна ваза, стояща най-горе на рафта,

обсипана с прах и забравена от Бога.

Навярно бутната от някое пакостливо, невнимателно момче, 

уболо се на някое от разпръснатите стъкла

и побягнало с все сили, стискайки в ръце сладкиша.

Да! Онзи същият сладкиш... Стоящ обаятелно на долния рафт.

Същият, заради който без да иска  бе бутнал скъпоценната ваза.

А някога в нея разцъфваха най-китните и недостъпни цветя,

за които човек  би могъл само да помечта, да види някога. 

Но тя бе забравена, несподелена и прашасала,

ей там най-горе на последния рафт, 

стояща самотно със Неизказаната любов.

А кой знае, още колко красиви цветя биха разцъфвали в изящната стъклена ваза,

само ако имаше с кого да бъде споделена Любовта!