Неизречено
За тебе всеки стих ми е по-мил,
макар че някой може да подскаже,
че там съм твоите черти разкрил
наполовина. И по-малко даже.
Съгласен съм, така е, сто на сто.
Та кой успял е в своите куплети
да свърне изгрев, падащо листо,
протяжен глас, усмивка, щом засвети.
Поне опитвам. И страхът расте,
че ослепен от сянката ти птича,
приличам вечер често на дете,
що Брайловата азбука все срича.
И да притихна, бял като платно,
във мен клокочи чувството метежно:
от всичко друго най-боли едно -
навреме неизказаната нежност...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
