Нека си поговорим
Нека си поговорим, сега останахме сами,
за живота, за съдбата, за временното,
за всичко, което е минало и отново предстои
и да се вгледаме в очите с откровението,
чувайки стоновете на собствените си ритми
и заглеждайки се в звездите замечтано,
като изпием питиетата си бездънно жадни.
И се отпуснем уютно, топло, премрежено
в безкрайното, дълго очакване на позволеното
и забравим всичко ненужно, замрежено,
продължавайки с неочакваното ново желано
и така ще усетим, че всъщност сме ужасно сами
и ужасно много близки в пространственото,
а какво ли ни толкова силно държи
и безкрайно ни дърпа в невидимото,
- е, това ще си го знаем само ний, нали?
После ще се облегна на твоето силно рамо,
а ти нежно, сладко ще ми шептиш,
ще целуна лицето ти засмяно,
а ти в косите ми ще продължаваш да мълвиш
и ще настане обичане голямо,
при което времето ще спира дори,
а в минутата точно преди да ни си е приспало
звездите ще падат припряно с искри
и небето цялата нощ ще е онемяло,
а мислите ни ще се надбягват с планетите до зори,
а на нощта в пазвата ще ни е опустяло
и по пътя ни нова вярност тя ще ни постели,
и смиреността и кротостта ще се редуват необиграно,
и ще се сменят с буйствени жестокости,
докато накрая не се покаже слънцето засияло,
а с него започваме отначало, докато се свечери.
И пазената тайна за кой ли път оневинено
очите ни ще отвори и ще ни прости
за дълбоките чувства със силно проявено
и скритите ни истини ще опита да олекоти.
© Светлана Тодорова All rights reserved.
