Малка бяла тъга се прокрадва в косите ми.
Умориха се дните - от очи и следи.
Залюлява ме мисъл. Не достигнах небето ти.
Не успях да докосна. Ненаранимо. Горчи.
И мълча. И притихнало в длани,
като малък, свенлив чудотворец,
разпилявам мостове и бързеи.
Уморих се от хората. Просто е.
А пък люлките в старите паркове
и дърветата с черните клони,
двете птици с криле като сърпове,
разполовили ни - днес - и предишни, ...