Непокорна молитва
С душата си, взор към небето обърнала,
земята прегръщах – добра и красива.
Сънувах Луна, плачех, че съм се върнала,
садях стих, след стих там – в небесната нива.
Прости ми, мой Отче, че съм се съмнявала
сред чужди звезди, в тъмни нощи се скитах.
Надежда на всички и обич съм давала.
На бащинска прошка от Теб все разчитах.
Прости ми, че често притисната в ъгъла,
преливах от цвят и дъгата разплитах.
Понякога просто красиво съм лъгала,
дали ще боли, как и колко не питах...
И дойде ли време смири я – душата ми,
на тленност и смърт тя и днес се присмива...
А нощем ще светят в звездите словата ми,
ще спомнят за мен – непокорно щастлива.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
