Непонятност ... и тъга
918
0
17
Пожар, отвътре ме изгаря
и как боли, как опожарява.
Вест … жестока ме събаря
сън не идва, вече зазорява.
Въже … Дере реалността:
писък женски, детски плач.
Безумна среща със смъртта:
сам на себе си да си палач.
Сълзи - неспирен гъст порой.
Не, стига вече, пресуших се.
Защо, към въже посегна той?
От толкова "защо" задуших се.
Оплаквам и оплакват, тъжим
не само плач, рев от безсилие.
И как напред да продължим?
Непонятност е това насилие ...
/Много ви моля стиха да не се оценява
в негова памет, знам че той съжалява/
© Анета Саманлиева All rights reserved.
