Непосилна жажда
Ивайло Диманов
Някой ден ще се вслушам в сърцето ти, моя любима,
ще ограбя най-алчната банка и с тези пари
ще прекрачим отвъд тази толкова тягостна зима,
под чиито лавини безсмъртниче обич гори...
Накъде да вървим? Бих отсякъл на глас: Антарктида.
Тъй и тъй с онзи климат суров съм навикнал поне:
щом присвиваше с дни тънки устни от гняв и обида
ветровете иглуто ни сякаш вършаха с коне.
Би могло и край Нил да плетем кошници от тръстики,
докато в транс изпаднала горда шаманка прозре,
че по ум и по чар ти засенчваш съвсем Нефертити,
а на мен фараонският жезъл ми пасва добре.
Ако вис ни потрябва, ще стигнем с криле Джомолунгма,
без да искам да зная кой Бог и защо ни прокле:
тази наша любов бе в началото звездна и стръмна,
а сега е тъй равна - от смерч окосено поле.
Ще ни викнат земите на инките, най-вероятно -
ще ги будим по изгрев с пети, а когато смрачи,
нека друг да раздухва жарта на съкровище златно,
а пък аз ще пригалвам опалите в твойте очи.
Но веднъж, щом заситя във теб непосилната жажда
да познаеш света - ту неискрен, ту адски добър,
ще си тръгнеш от мен, че човекът самотен се ражда
и живее в самотност, дори по-ужасна от смърт...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
