Непривична съдба
Аз сега осъзнах, че на прага на всички причини,
натежали от грях, ще заставим духа – да застине.
И така между нас ще оформяме горест и плесен,
в този шеметен валс, да развихрим живота нелесен.
И с лъчи светлина двама чакаме звездни причини,
да не търсим вина, запъхтяни през пътя да минем.
Моя кратка любов, твоя дълга, безцелна разходка
на сърдечния зов, който крачи с ленива походка.
Накъде ще вървим, колко пътища водят към Рая?
Любовта да взривим, да се метнем в потока безкраен.
Непривична съдба! Колко още ще мъкнем отрова
на живота зъбат, да разпръсне ненужното слово.
Още миг повтори, че сме заедно, кой ще ни чуе?
Нямам сили дори да отпивам от виното руйно.
Ах, дано преболи, да забравим за всички обиди.
Нишка обща дали той, животът, за нас ще изприда?
© Антоанета Иванова All rights reserved.
