Нещо много лично
С последни сили, стичащи се в мен
като капчици роса по натежало от
пролетни сълзи кокиче,
аз преминах прага… на отронилата
се година…
Но не бях сама!
И ще го извикам,
защото дълго чаках притаена в нощта...
Дни, равняващи се на секунди,
а всъщност цяла вечност,
събирах думите си в шепи и ги обричах на самота.
И затова сега гласът ми ти звучи
така настойчив, ненормално дързък
и даже по нежен начин прям.
Да, аз имам не приятел,
в същност имам карта на добротата.
И за какво ми е фалшивото: ”Обичам те!?”
като ме огрява най-чистата звезда.
Знам, трудно ти е да си представиш живот
без лицемерие… но аз отпивам от живата вода.
Но недей да се учудваш,
не ме питай защо в погледа ми няма
и намек от страха.
Аз знам, че и в най-поройния дъжд
има кой да усети соления вкус на моята тъга.
Сигурна съм, че дори да шепна, останала без глас
в най-шумната тълпа,
едничкото спасение мое ще ми подаде ръка.
Е, почувства ли се мъничко изгубен,
аз имам си приятел -
ти, гордостта...
© Лора All rights reserved.
