Нестинарско море
Не ме пришивай с ореолите.
Безризна съм.
И камъните във душата
беля си
преди вечерята
на връбните олтари
по реките ми.
Двуглавата ти сутрин
ме посича. Със руното,
обагрило тринайстия ми залък.
Очите ти. Очите ми.
Червиви са.
От минало.
Безпръстни са ръцете ти
от братство.
Измолих се.
Изроних пясъка -
кандило еднооки ябълки.
Венците ми
са жилаво
разпънати
в поле
от слънчоглухи стъпки.
Колизеум. Еднокрили
лястовици.
Развързах се.
На вятър. За брега,
море до дъното облизал.
Не свих гнездо.
Посипах пепел.
Житен.
За ризници от расо.
Куршуми от икони.
Не съм смирена,
за да търся храм.
Не съм и хоризонт
в небето ти. Градушка.
Не ми прощавай.
Камшикът е
двуреден ярем,
нозете ми
в ръцете ти обръгнал.
Не ме прощавай
и без огън -
веригите ми,
самодиви,
във утрото
вълните морски си обличат.
Преди вечеря,
гласа си на сирени
все напявам.
За мъничкото, свое,
не-пораснало момиче.
И беля със език
на камъни
душата
за жарава.
За нестинарските следи
в сърцето ти...
Недей.
Не ми прощавай.
© Киара All rights reserved.
