Невена
Автор: Генка Богданова
Нежно пак луната свети,
сякаш приказни сюжети
на малките деца шепти.
Знам, чакаш приказка и ти.
Я ела детенце сладко,
слушай приказката кратка.
Нежна, слаба, изтощена,
расла малката Невена.
Вечно смръщена, свадлива,
Вена не била щастлива.
Всички казват си тревожно:
„Туй дете е невъзможно!
То не знае да се смее,
да играе не умее!”
Всеки срещнат й се чуди –
тя не иска да се труди!
Никой с нея не играе,
че е лоша – всеки знае.
Нахална, груба е и зла,
мрази всичките деца.
Ала за всяка болка лек
познава мъдрият човек.
Невена е самó дете,
затуй разглезено расте.
Имат вече мама, татко
бебенце мъничко, сладко,
на Невенчето сестричка,
за да не расте самичка.
Гледа смръщена Невена,
озлобена, наскърбена,
как се радват мама, татко
на това детенце сладко.
Радват му се баба, дядо,
стрина Лена, чичо Радо…
Всички, всички го обичат,
„мила рожба” го наричат.
Бебето се буди рано –
вечно весело, засмяно,
без причина не се мръщи,
весело е с него вкъщи.
С Вена никой не говори.
Никой с Венчето не спори,
млякото си да изпие,
бузките си да измие…
И сама разбра Невена,
че с любов е обградена
нейната добра сестричка.
Тя е лоша и – самичка!
Взе да става рано-рано,
с мляко, бебето да храни.
Пийва си и тя самата
и оправя си кревата.
Със целувка мама буди…
Гони с Шаро пеперуди.
И с децата вън играе,
даже песни вече знае.
Вкъщи връща се засмяна.
„Ах, каква е таз промяна?!” –
всеки вкъщи се зарадва.
Татко я в прегръдки грабва,
а майка ѝ я гали нежно
радостта им е безбрежна.
Дядо, баба я обичат,
„внучке мила” я наричат…
© Генка Богданова All rights reserved.
