Невернико!
Носеше ме през порой от злато
към гаснещия ден на свойта вяра,
че можеш още да обичаш,
че ще те обичам, дори и да го зная.
Приласка ме в своята обител
от лед и студ, и хиляди слънца.
Искаше тялото, ала за душата
бе готов да платиш всякаква цена.
Прегърнах те и те заклех
в прах да се превърнеш,
ако някога на думите за обич
гръб обърнеш.
Заваля дъжд от гаснещи звезди,
забравих всичко, съвзех се призори.
Целунах те и легнах ледена до теб.
Невернико, проклех те, но и ти
ме бе заклел - ако твоите целувки
са от чуждите по-вкусни -
да умра от твоите сладки устни.
Разпръсна душата ми
над черниците в двора,
зарази ги с нейната умора.
Идваше при тях напролет и
ги гледаше като дете,
а Тя ги бе дарила
с нови, бели цветове.
© Нати All rights reserved.
