Невъзможно до доказване на противното
Огледало да бях – да ти видя тъгата в очите,
побелели до плът, по която живот не тече,
наедрели от крити сълзи - тежки снопове житни.
Меч срещу ти да бях – любовта ми да те посече.
Сочен нар де да бях – по зърнò да ме вкусваш, тръпчива,
да те гони и следва вкусът ми след всеки Едем.
Сноп коприва да бях – да светлея по теб мълчаливо.
Рани шест да горят, а пък аз да съм седми мехлем.
Де да бях шепа вятър – в лицето ти, кротка, да бруля,
да ти свия гнездо под стрехù, дето студ не мразù.
Онзи дъх де да бях на напукана есенна дюля,
уморена жарава от стрити брезòви кори.
Де да бях... Но не съм. Невъзможна за теб. И изобщо.
Тази, дето таи под миндера ти бели пари
за ония, най-черните дни и по-черните нощи.
Аз съм сетната обич, която сърца пепелù
и която мълви да се връщаш след всеки нов удар,
доземù повален като скършено птиче крило.
Ако бях по-възможна от болка – да бе ме прокудил.
Затова и не съм всяка обич. Не ми е било.
© Дарина Дечева All rights reserved.
Поздрав!
